ВИНА (съвременна приказка, български език)

Това място не беше твоят дом, но ти беше така свикнала с него, сякаш именно тук беше твоят истински дом. Тук, в тази крайпътна таверна, където винаги цари полумрак и одимените греди бяха попили ароматните миризми на кухнята, тук мнозина намираха за себе си източник на веселие и радост, източник на душевно спокойствие и домашна топлина. Това не стана изведнъж, но Съдбата пожела именно тук да се съберат пътищата на много хубави хора и всеки от тях сякаш бе оставил частичка от своята светлина и своята топлина, за да може огнището, сгрявало ги някога с топлината си, да пламти по-ярко и по-силно…Сега ти трябваше да поддържаш огъня в огнището, тъй като никой не обичаше така тези стени и този топъл полумрак, тези дървени греди, попили ароматните миризми и тези хора, чиито пътища за късмет се събираха тук.

И ето че веднъж се появи тя.

Беше слънчев, изумително ведър ден, един от тези дни, каквито има само рано през пролетта, когато слънцето вече грее с пълна сила, а в сенчестите ъгълчета все още лежи посивял, сбит сняг. Веселото разноцветно сияние се разхождаше над ламаринените покриви на съседните къщи, в листата на дърветата пееха птички, а лицата на хората озаряваха щастливи усмивки, когато на прага, през отворената докрай врата падна нейната сянка. Лицето на тази жена беше измъчено и уморено, в очите й не светеше нито доброта, нито упрек, а тя самата, срещу Слънцето изглеждаше толкова безплътна и черна като сянката си, сякаш бе дупка в нищото.

— Аз много страдах, — каза тя, — видях как хората умираха и губеха себе си, видях как Слънцето става кърваво от дима на пожарищата, изминах далечен и трънлив път. Дай ми малко светлина от твоя огън, малко от неговата топлина, за да ги отнеса със себе си, за да подкрепя секналите ми сили, вървейки по този прашен път, който ми е дадено да избродя.

— Ето го моето огнище, — каза ти, — то свети и грее за всички и за всеки има топлина, но досега още никой не е молил да отдели част от него и да я отнесе със себе си. Ти, изглежда си уморена от дългия път; седни да си починеш, поговори си с огъня — той ще премахне умората ти и ще изгони твоята печал, ще ти подари топлина и ще ти даде нови сили преди отново да тръгнеш на дълъг път… Защо трябва да бързаш? Остани колкото искаш. Тук ти ще имаш пристанище и никога няма да видиш смърт и пожари. Тук ще намериш спокойствие. Остани при нас.

— Жал ти е да ми дадеш своя огън, ти не искаш да виждаш моята скръб. На вас, щастливите винаги ви се свиди да ни дадете на нас, нещастните това, което имате. Вие сте щастливи, защото сте ни ограбили. Вие сте откраднали цялото щастие и цялата радост на света, вие сте прибрали топлината на дома и покоя на Душата. Вие! Всички вие! Бъдете проклети … Бъдете проклети, — тя изговори това и излезе, хлопвайки силно вратата.

Тя не желаеше да остане тук и да подели твоя светъл огън с всички. Тя искаше само да получи част от него и да го вземе със себе си, за да й добави сили и за да може да премине през още по-големи пожарища и кървави изгреви, още повече болка, изгубени сърца и умиращи тела.
«Ех, ти, горката, нима може моят огън да дари покой на твоята обгорена Душа? Нима има на този свят поне един, който може да помогне да намери дом тази, която не го търси? Нима има поне една Душа, която би подарила щастие и радост на тази, чийто живот е само горест и болка? — мислеше си ти и гледаше как се стели дим от изгоряло след нейните тежки стъпки и расте на пътя пелин там, където е стъпвала тя, — Ех, ти горката…»

А тя си отиде, отнасяйки със себе си своята горчивина и своята сянка, за да се върне обаче след ден обратно.

Така беше дълги дни и месеци. Тя идваше при теб и искаше твоя огън, и те караше да се чувстваш огорчена, и кълнеше, кълнеше, кълнеше…

А твоето сърце…. То се умори. Светлите сърца не могат да понесат горчивината на пелина от прашните пътища, дима от пожарищата и стоновете на мъртъвците. Те не търсят това, защото не в това е животът им. От това те се уморяват… И в твоите очи угасна сиянието на слънцето, помръкна лицето ти и върху раменете ти се стовари напразна вина. С всеки изминат ден ти беше все по-слаба и по-тиха, огънят в твоето огнище все по-често мъждееше, а тя все идваше и идваше. А ти все повече се страхуваше от нея, все повече вярваше на нейните проклятия и своята напразна вина.

И виж, твоето огнище вече е готово да угасне завинаги, а ти си се свила самотно в ъгъла. Лице срещу лице със сумрачната сянка. И ето че с празни ръце и пълно с радост сърце през вратата влезе Странникът. Лицето му беше младо, светъл мъх едва покриваше румените му скули, а очите му бяха сини-сини, като водата в планинско езеро, в което се отразява цялото Небе. Той не поиска твоя огън. Само тихо приседна до теб и лекичко те прегърна през раменете:

— Прости ми, никой не ме е повикал тук, освен моето сърце и твоята самотна Душа, но бих искал да махна тази напразна вина от твоите рамене. Повярвай ми, тя не ти отива. Такъв сив покров носят само онези, които нямат с какво друго да скрият своя позор. На тебе ти отиват памук и лен, синьото на небето и зеленото на тревата. Разреши ми да сваля вината от твоите рамене. Никой не е виновен за това, че тази, която идва при теб няма сили да притежава това, за което моли. За себе си тя е избрала горчивия пелин и прашните пътища. Тя е търсила пожарища и смърт. Та е избрала това, а ти си избрала дом и огнище, в което гори огън. Никой няма право да съди нито теб, нито нея… Опитай се да й дадеш онова, което тя иска изцяло, без остатък, и ще видиш, какво ще стане тогава.

Едва отзвучаха неговите думи и черната сянка отново легна на прага ти. Легна, за да вземе последната топлина и последните ти сили. Легна за последен път… Но огънят в твоето огнище вече гореше с нова сила, ярко и светло, и даряваше своята светлина, и озаряваше твоето лице. А в твоите очи отново сияеше Слънцето, понеже в сърцето си ти вече знаеше какво ще стане сега. И когато отново нейните грапави ръце заровиха в твоята душа и зазвучаха горчивите й думи, ти й отговори така:

— Ето го моето огнище, то свети за всички и за всеки има от неговата топлина, но никой още не е искал да си откъсне част от него и да я отнесе със себе си. Вземи го цялото. Вземи светлината на моята Душа. Нека сега тя бъде твоя.

Тогава черната сянка се протегна към огъня, обви го, захлупи го от всички страни… Но в този миг с нея се случи нещо… И тя се разпадна на парченца, както се пръска счупено глинено гърне. Тя се разпадна и отделните късчета паднаха на пода, а вътре в тях нямаше нищо. Само пустота. Пустотата на доброволно изгорената Душа.

Изпепелените Души, уви, не могат да поемат в себе си нито огъня, нито светлината, те могат само да убият огъня, който не е достатъчно силен, за да гори, без да се крие. Тези, които молят за огън, не могат да го притежават. Тези, които могат — не молят… Пази своя огън, понеже никой не обича така тези стени и този топъл полумрак, тези греди, попили ароматните миризми на кухнята и тези хора, чиито пътища, за щастие се срещат тук.

Превод: http://elan.truden.com »